Archive for юли, 2012

“Горката Франция” или предразсъдъците на обществото

  “Горката Франция” или предразсъдъците на обществото

Обожавам театъра и ходя  на различни постановки, винаги когато имам възможност. Трябва да кажа, че не съм гледала твърде много такива, имайки предвид, че билетите във Варна започват от 25лв за най-лошите места, а офертите тип „един билет за двама” са рядкост, защото обикновено промоцията бива пускана само за ден и е трудно да я нацелиш.
Номерата също не липсват – постановката, на която ходих снощи, беше отлагана от март месец. Билетът ми първо беше за един танцов спектакъл, който се отложи, после сменихме за „За мишките и хората”, който също се отложи, а в последствие въобще не се игра и отново бяхме принудени да заменим за „Горката Франция”, която, разбира се, също беше отложена веднъж(не за първи път, както разбрахме от хората пред театъра).  Защо се получава така, нямам идея, една жена изкара предложение, че актьорите може въобще да не знаят, че са заети. Ако е така – тъжно, не говори добре за театъра.

Та, по същество. ”Горката Франция”.
Постановката не беше никак лоша, имаше много забавни моменти, макар че аз успях да си ги убия с „Ама защо?” или пък „Защо толкова се впрягат за нещо подобно?”.
Идеята беше следната: бащата на един младеж му идва на гости, но не очаква изненадата, която ще му поднесе сина му. Мишел(синът) е хомосексуален, във връзка от повече от година, но родителите му не знаят нищо за това, а приятелят му живее с идеята, че не е така, тъй като му били пратили картичка за Коледа(изпратена от Мишел, разбира се). Оттам се почват „проблемите” – как да му каже, как ще реагира, Жозе(приятелят) иска да направи добро впечатление и т.н.
Е, да, обаче бащата разбра малко по-рано от очакваното и започна да се вайка, да чете литература и да се опитва да „поправи” сина си и колкото и комични моменти да имаше, не можех да не се попитам „Защо?”. Не виждам каква е драмата в нещо подобно, не разбирам защо трябва някой, пък било то и родител, да се опитва да „оправи” детето си, при все, че то е щастливо така. (Та, нали имаше едно изследване, което доказваше, че сексуалността на човек се определя още от раждането му, заради количеството хормони, което получава? Повече тостерон при жените мисля означаваше, че момичето ще е хомосексуално, повече женски хормон – хомосексуално момче. Нещо такова беше, ако не се лъжа, а и неведнъж са казвали, че хората по природа са бисексуални, та възмущението на околните към хората с различна сексуалност остава  непонятно за мен. )

После към картинката се намеси и майката, която също се хвана за главата, защото „О, какво направихме, че стана такъв, какъвто е?!”, а горкия Жозе през цялото време се мъчеше да се представи като възможно най-мил, приятен и добричък.

Неведнъж разни хора са ми повтаряли как хората с различна сексуалност са такива и онакива и въобще да не се навъртам около тях. Е, смятам, че е въпрос на развитие и еволюция да приемаш различните, а и от опита ми досега, точно тези хора са изключително интересни и приятни. Честно казано, познавам доста такива и не бих заменила нито един от тях за нищо на света, защото са невероятни, всеки е уникален по своему и ме кара да се усмихвам.
Разбира се, не налагам мнението си на никого, но пък, по дяволите, защо трябва да има толкова омраза и неразбиране?
Един от любимите ми филми е „Планината Броукбек”, там ставаше дума именно за двама мъже, които се влюбват, като до преди това не са подозирали за тези си интереси, но в крайна сметка се получава една истински красива история, почти като в приказките. За съжаление обаче, противоположно на приказките, историята им имаше тъжен край – един от двамата бе убит, именно заради това, което е. И това отново ме остави в потрес и недоумение.

В заключение мога да кажа, че постановката беше наистина добра, а това, че показваше разбиранията или по-скоро предразсъдъците на хората, може би беше само и единствено плюс. Някак, когато го видиш отстрани, разбираш още повече колко е глупаво да дискриминираш някого, заради това, което е, независимо дали дискимирацията ще бъде по расов, сексуален или някакъв друг признак. Всички сме еднакви, независимо от малките ни различия, всички сме хора и можем да живеем далеч по-добре без всичката тази омраза и без предразсъдъците, които само ограничават мирогледа ни и ни карат да изглеждаме жалки, особено на фона на голяма част от развитите страни, които отдавна се приели тези неща за нормални.

За нея

Едва вчера се върнах от София, а вече ми липсва жестоко. Общо взето, от секундата, в която стъпих в автобуса, беше започнала да ми липсва. Първата ми реакция вчера сутринта бе да питам кака ми кога ще се видим с…. , но естествено не го направих, защото секунди по-късно се усетих, че отиваме на автогарата, а не на метрото в Дианабад, Славейков или Попа.
Още снощи започнах да обмислям вариант с преместване в друго училище, само и само да съм в София по-рано, но май няма да ме огрее. Не, че това ще ме спре да отивам там на всеки два месеца, докато не дойде време да се нанеса перманентно.

Както и да е, за друго идеше реч.

Когато ми е тъжно, меланхолично или нещо в този дух, винаги започвам да пиша, ако не помогне – свиря, ако и това не стане – рисувам. Въобще, търся начин да си изкарам емоциите от системата. Точно в такъв порив преди няколко часа се получи това:

За нея

В очите ти аз гледам
и виждам там света.
Любов от тях струи
и много доброта.

Усмивката ти грее
със силата на хиляди слънца,
озарява тя деня ми
и ме кара да летя.

Прегръдката ти топла
е моят светъл храм,
щастие там намирам
и знам, че не съм сам.

За теб аз всичко ще направя,
морета, океани, аз ще прекося,
звезди аз бих ти свалял
и бих правил чудеса.

И знам, че прекалявам с котките, но са толкова прекрасни.

Пътеводител на боровинковия стопаджия

  
Пътеводител на боровинковия стопаджия 
                                                   ….за мен, писането, блогът и всичко останало

                                                  
                               img via @google

Някога чувствали ли сте нуждата да направите нещо, ей така, без да имате реална представа защо?  Е, блогът беше точно такова нещо, макар и не напълно. Ще е необходима малко предистория обаче…
София е любимият ми град – не, не живея там, все още не, – не толкова заради града, колкото заради хората, с които се запознах там и които станаха така важни за мен. Те са от тези хора, които те карат да се усмихваш, когато всичко в теб те кара да крещиш, карат ти се, когато правиш нещо глупаво, но все пак те подкрепят в щуротиите, стига въпросните да не изискват жертвата на някой ценен крайник или нещо подобно. Мога да продължавам така до безкрай, но надали те ще станат толкова скъпи за вас, колкото са за мен, все пак „Приятелството е като да се напишкаш – всички могат да го видят, но само ти усещаш топлото чувство, което носи”.
Не бях ходила в София от шест месеца. Разбира се, чувах се с моите хора по телефона, по скайп, фейсбук и всеки друг възможен начин, но никога не е достатъчно, изгаряхме от желание да се видим и най-накрая да си чуем гласовете на живо, за първи път от толкова много време. В корема ми под наем се бяха нанесли пеперудки и си правеха див купон,  като резултат от всичко това ходех като навита на прижунка цяла седмица и броях дните. Предпоследният ден дори написах статус във фейсбук, толкова дълъг, че спокойно можеше да се сметне като ¼ от блог, а и беше точно в този дух.
Та, така, покрай разните постове, а и покрай нуждата да изказвам мнението си и мислите си по всяка възможна тема, която ми хрумне, се роди и идеята за блога.  
Що се отнася до името му, хрумна ми покрай едно разказче, което четох преди време. Още тогава бях убедена, че репликата «сладки като боровинкови нощи» ще влезе в употреба, въпросът беше кога и къде.

Успявате ли да ми следите мисълта дотук? Да? Прекрасно, да продължаваме тогава!

За мен.
Честно казано, нямам никаква идея как трябва да започна представянето си в блога, нямам идея и дали няма да кажа прекалено много, убивайки интереса на тези, които се заблудят и решат да попрочетат за какво иде реч тук, но така или иначе все някак трябва да започна, нали?
Казвам се Лилия, но изключително мразя да ми казват цялото име. Общо взето, всеки си е избрал начин, по който да ме нарича, най-често просто „Лили”, но има и по-странни идеи като „Ониюри” или пък „Lighty” и “Кауаии-чан”.  Всестранно развита личност съм – рисувам, пиша, правя опити за свирене на китара, увличам се и по астрономията и физиката,  интересувам се и практикувам(, но не професионално) волейбол и футбол и вероятно още куп неща, които не ми хрумват в момента.
Не мога да живея без приятелите си – обожавам ги, всеки до един е уникален и прави живота ми с нещичко по-хубав.
Навярно мога да изредя още поне хиляда неща, но нещо ми подсказва, че няма да е добре да разкривам всички загадки около шашавата ми личност още от самото начало, така че до нови срещи, приятели!
Обещавам да ъпдейтвам поне веднъж седмично и поне за малко да ви потапям в дълбините(или плитчините?) на това нещо, наречено мой мозък.

Облак от етикети