Archive for август, 2012

Фестивал на народната носия – част втора

Ден втори.

Вече бяхме овладяли до съвършенство ранното ставане, затова и успяхме да се вдигнем в 9 часа, което в последствие ни докара само едночасово закъснение за фестивала.  Е, вероятно пръст в това има и факта, че решихме да се излежаваме в леглото цял половин час и да се хилим на хамелеона от „Рапунцел и разбойника”, който в нашата версия беше наречен „Парцал” и бе непрестанно споменаван, имитиран и иронизиран в продължение на оставащите два дни.

В 10 и малко всички се бяхме събрали пред бунгалата и започна голямото снимане, като междувременно няколко пъти беше споменато, че докато се моткаме и си губим времето в глупости, „хората вече се ожениха!”.


(знам, знам, невероятни сме! 🙂 )

И така, половин час по-късно вече бяхме се натоварили по колите и, все така автентични и прекрасни, отново отпрашихме към заветния хълм.

Програмата за деня беше следната – истинска сватба, след това представяне на различни български състави, народни борби, а вечерта концерт на гостите от чужбина, нестинари и танци около големия огън(, който аз исках да подпаля поне два-три часа предварително, ама де такъв късмет).

Сватбата беше започнала още преди да пристигнем, все пак младоженецът трябваше да бъде обръснат, а всичко около ритуала подготвено. Всъщност, най-интересното бе, че сватбата си беше съвсем истинска – с истински младоженци, истински кумове и всичко прилежащо.

Ние успяхме да отидем тъкмо навреме, за искането на булката, но за съжаление имаше ужасно много хора и беше малко сложно да видиш каквото и да било, особено като добавим факта, че по-предвидливите и ранобудни хорица вече се бяха паркирали на по-хубавите места за наблюдение. От друга страна снимките са достатъчно красноречиви, та няма нужда от особено много обяснение, а и съм последния човек, който трябва да обяснява подобен ритуал, какво остава пък за това, ако е напълно автентичен.
И за да млъкна най-накрая, ето малко снимков материал от сватбата:



(Булката е добре пазена, както се вижда.)

(И купуването(?) на булката най-накрая започна… )

(Все в един момент трябваше да ги пуснат, да. J )

Ето и снимка на младоженците:

И в случай, че не сте виждали автентичен свещеник, сега е момента да сложа това:

Сватба без господин Цветанов не може, противозаконно е вече!

След същинската част, идва и веселбата:


И така, след като се разбра, че нямам никаква представа как точно става номера със сватбата, може да продължим към нещата, в които имам повече познания от чаена лъжичка.
Програмата продължи с представяне на български фолклорни ансамбли. Списъкът беше ужасно дълъг и разнообразен – имаше хора от различни градове и села, повечето от които дори не бях чувала. Особено приятно впечатление ми направиха група дечица от някакво селце, които бяха изключително сладки и танцуваха много добре. Измежду тях имаше едно доста мъничко, навярно на не повече от 4-5 годинки, което, без да иска, успя някак да излезе от обувките си, но се справи с положението перфектно и спечели симпатиите на цялата публика. Все още нямам снимка на мъниците, но когато се сдобия с такава, задължително ще я кача, а ако намеря и клипче – още по-добре. Големи сладурковци бяха.
Разбира се, имаше и други впечатляващи изпълнения – някои по-прости, други изпълнени майсторски и с много сложни елементи.

Дойде обаче и моментът, в който леко се поотегчихме и решихме, че трябва да слезем към Жеравна и да разгледаме. Градчето се оказа невероятно красиво със сгушените си къщички и калдъръмените улички.
Разбира се, като истински фейсбукъри, решихме да се щракнем пред една къщичка, за да има какво да ни обсъждат хората в нета, а и за да покажем колко сме готини още веднъж.




(в случай, че някой се е зачудил – това нахиленото най в ляво съм аз)

Минахме и покрай къщата на Йовков. И да, съвсем буквално МИНАХМЕ оттам – влязохем само в дворчето, за да се щракнем, но не благоволихме да влезем вътре и да разгледаме.
Големият удар обаче беше, когато си намерихме няколко сергиите с всякакви джунджурийки и, забележете, ЛОКУМЕНИ ВАФЛИ! Не, че във Варна си нямаме достатъчно подобни, обаче си е далеч по-забавно да си ги купиш от някой друг град и да видиш разликата.
Половин час по-късно,  по-тежки с няколко вафли, един нож и сувенир и по-леки с няколко лева, се върнахме отново на хълма, където вече бяха започнали да се водят народните борби.

Честно казано, борбата не е моят спорт – изглежда ми сякаш двамата се пляскат и се прегръщат през половината време, накрая се обръщат за секунди и край. Няма екшън.
Е, това далеч не означава, че не отидохме да позяпаме и да видим дали ще е по-различно на живо. Истинският ентусиазъм дойде, когато един приятел заяви, че ще се пробва да участва. Еуфорията обаче затихна бързо, когато се разбра, че това няма как да стане и отново се паркирахме на чергите за хапване и пийване, а след това – директно на голямата сцена, където щяха да бъдат чуждестранните изпълнители.

За тях, както и за нестинарите, съм с доста смесени чувства. Някак… очаквахме повече.
Започнаха гостите от Русия и веднага успяха да вкарат публиката в тотален шах, защото по-голямата част от изпълнението им беше нещо като валс, заедно с руски песнички – от тези, които навярно са слушали по време на комунизма на някоя нощна седянка. Общо взето на средата бяхме решили, че ако сърбите не почнат скоро, определено ще си ходим.


Тъкмо, когато започнахме да раздигаме излязоха и сърбите, които бяха малко по-интересни, но все пак не достатъчно интригуващи, за да ни задържат вниманието и да променят решението ни за изнасяне на другата полянка – тази до нестинарите.

Тук дойде и второто разочарование – общо взето, беше много чакане за нищо. Хората се редяха около огъня часове по-рано, очаквайки да видят нещо интересно, но нестинарската част беше, грубо казано, „хляб и зрелища”. Така де, след като си се редил няколко часа, за да можеш да виждаш или пък в последстие си се шмугвал някъде, за да докараш поне частичен изглед към жаравата, след това е трябвало да чакаш един час, за да може господин Цветанов да те удостои с присъствието си и накрая цялото нещо се разиграе в пет минути… ами, някак не става. Нестинарите минаха по жаравата по един-два пъти, прекараха през нея дете и млада девойка, а накрая мъжът си запали цигарата от един въглен. Не звучи особено впечатлително, а?

Може и да е от мен все пак – няколко пъти съм гледала нестинари на Златните и дори да приемем факта, че и там всичко беше за шоу, определено двете неща нямат никаква база за сравнение. При първото, въпреки всичко, бях очарована, а тук останах с въпроса „Ама какво стана току-що?”.



За щастие организаторите не ни оставаха да се питаме какво е станало дълго, а запалиха големия огън(най-накрая!). Ако изключим обстановката, това може би беше най-запомнящото се нещо. Рядко се вижда толкова огромен огън, а за някой като мен, който си умира по бляскащи и светкащи неща, си беше като малък рай на земята, особено като прибавим музиката и хорото, което се изви. Играха се множество хора – Еленино, Самоковско, Копаница, Право, Енино.
Трябва да се спомене обаче, че след въпросната вечер почти нямаше човек, който да има желание да танцува на право хоро или пък еленино. Музикантите стабилно си прекаляваха от време на време – така де, 40 минути право хоро омръзва дори и на най-неопитния и непросветен ентусиаст.


Навярно пропускам хиляди неща, но едно е сигурно – преживяването беше уникално и определено нещо, което всеки трябва да изпита поне един път в живота си, а както беше написал Бредбъри в един от разказите си:
„-Какво, искаш да опиташ всичко поне веднъж, така ли? – попита той
-Понякога и два пъти.”
И понеже при мен някак не може да се мине без Шерлок, точно същата вечер получих най-прекрасния Шерлоков SMS от едно от най-скъпите ми същества: “ I gave you my number, I thought you might call“ (реплика на Мориарти от 1.3). A, познайте дали не звъннах! 🙂 Тук трябва да вметна и, че въпросния „Шерлоков“  всъщност се оказа Шарлопов и няма нищо общо с Шерлок. (Благодаря, Миме!)

В заключение, а и в случай, че нещо сте ни позабравили, искам да сложа една снимка на клуба ни:
 И не, не ни гледайте, че така мързеливо сме насядали по чергата, ние сме прекрасни и танцуващи. Не ми вярвате? Ето доказателството :Р :
Благодаря на всички, предоставили снимките си, за да може този, а и предишният пост, да се осъществят!

Advertisements

Иха, иха, иха-ха … или Фестивалът на народната носия в Жеравна

Най-накрая се наканих да напиша нещо за фестивала. Очакваше се да направя това далеч по-рано, даже още на същия ден, в който се върнах, но тогава ми липсваха снимките, които ми трябват за един читав пост, в последствие залипсва желанието, а накрая – времето. Въобще, живо предизвикателство си е да пишеш планиран пост. Още повече, че сега съм в още по-пълен шах, защото някак всичко, което си намислих да кажа, не е достатъчно, а и все още ми липсват голяма част от снимките, които биха предали изживяването по-добре. Предполагам ще има доста попълвания на информация, затова просто ще наречем този пост „Жеравна – част ПЪРВА” и ще продължим напред.

Първи ден.
Ставането, както винаги, си беше живо предизвикателство. Никога не ми се удавало да се събуждам рано, освен ако не е за ходене в София например. Не, не, че тогава ставам рано, тогава просто ми е почти невъзможно да заспя и да се съсредоточа над нещо друго, различно от „Ооо, още няколко часа до автобуса, още няколко минути… ‘айде вече!”. Всичко останало мина по стандартната процедура – закуска, обличане, сакчето и в колата. И тогава започна истинското приключение.

Някога мислили ли сте, че едно яйце може да се превърне в главен герой в хиляди сценарии и повод за смях в продължение на цял един ден? Е, уверявам ви, че може! Едно „яйце-камикадзе” беше гръмнало в тенджерата на треньорката ми и оттам започна лудото камикадзване. Всичко, което имаше потенциала да гърми, хвърчи или пък да бъде хвърляно, беше наречено камикадзе. В последствие си имахме не само яйца-камикадзе, но и буркан-камикадзе, врата-камикадзе и още хиляда камикадзе неща. Аз пък мъдро заключих, че яйцата биха били гениални за взривяване на нещо и просто перфектни за филм на ужасите, в който хората си купуват яйца, които в последствие гърмят в къщите им. Това, разбира се, ми „спечели” прозвището на потенциален терорист и наемен убиец. ( Само за успокоение, такъв нямам, даже за читав социопат не ставам. Мъка. )

Няколко часа път и още няколко смешки по-късно, стигнахме до бунгалата и започна настаняването. Бързо уредихме стаите и двамата ми приятели се метнахме на площадката, която беше в близост до комплекса и се изразяваше в една пързалка, пясъчник и люлка. Детски рай. Започна диво люлеене, пързаляне и всякакви прилежащи дейности и така, докато не стана време да потегляме към мястото на фестивала.

Носиите бяха облечени, поясите пристегнати, торбичките нарамени и оставаше само да се качим в колите, да се почувстваме максимално автентично, карайки/возейки се с носи (в) модерни коли(хъ-хъ).

***
Мястото се оказа доста по-голямо отколкото мислех. Представях си по-скоро една средноголяма полянка, на която да е разположено всичко, включително и двете сцени. Нищо подобно обаче, драги читатели. Фестивалът щеше да се състои на един огромен хълм(тук очаквам корекции, ако не е толкова хълм, колкото си мислех). На входа ни дадоха медальони и един старинен вестник, на който беше написана програмата и оставаше само да се разходим, да се запасим с нещо за хапване и да се паркираме на поляната, за да може да гледаме откриването и концерта след това.

Вътре имаше различни сергиики със сувенири, барачки, в които се продаваше кафе, айран, лимонада, баклава, скара и още доста неща, които вече не се сещам. На открито в гората пък  се правеха жарени картофи, юнашки кебап и лютеница, а още преди да пристигнем бяха сложили и чеверметата, които изкараха чак на следващия ден.




Най-накрая успяхме да си намерим и приятно местенце и чакането започна.

Бяхме достатъчно рано, за да видим как танцьорите загряваха, а и през цялото време бяхме заети да се оглеждаме насам-натам, защото навсякъде щъкаха хора с различни носии или традиционни облекла. Имаше хора дори от Англия, Франция и Германия. Намери се даже един човечец(англичанин), който толкова приличаше на Бенедикт Къмбърбач, че подскачах и се радвах мислено в продължение на поне пет минути.


Най-накрая господин Цветанов благоволи да ни удостои с присъствието си и откриването започна(забележете, САМО с два часа закъснение). Изредени бяха всички спонсори, включително  и най-малките, беше споменах и някой си Стефан Шерлоков(забравих вече какво участие имаше той), който успя да ме накара да подскоча и да се огледам къде е. Въобще, Шерлоковата треска и тогава не успя да ме напусне, въпреки народните носии и преповдигнатото настроение около мен.

След като официалната част беше приключила, започна концертът на ансамбъл „Филип Кутев”. Беше изключително красиво и въобще, в такива моменти няма как да не се съсредоточиш и да изключиш за всичко друго около себе си. Е, пеенето не беше толкова интригуващо, но пък и да зяпаш насам-натам пак ще намериш нещо интересно, за което да се хванеш и да си доволен, че си там.

Първите два дни обаче не можеше да се снима, така че още съм на изчакване за снимките и клиповете от фотографите на събитието, затова и клипчета на изпълненията им, както и на мястото, където бяхме, ще трябва да пусна в някой от следващите постове. В едно мога да ви уверя обаче, беше вълшебно – релефът беше следния – нашият хълм, дере, улица, друг хълм, а когато се стъмни, единственото, което се виждаше беше нашата част на хълма, осветената сцена и върха на другия хълм. Аз, като типичен звездоброец и небезяпач, успях да се убедя, че сме на върха на кратер, а сцената е някъде там на дъното и ние гледаме и въобще не сме на Земята. (Тук май ще е добре да визуализирам един facepalm, но понеже няма емотинконки – толкова. )

Нощта далеч не свърши дотук обаче. Бързо-бързо се преместихме на малката сцена и танците започнаха – зурните засвириха, тъпана заби и кръшно хоро се изви на поляната. Разбира се, нямаше как да си спестим стабилната блъсканица и зацикляне на завойчетата на хорото, но това не направи изживяването по-малко приятно. Невероятно красиво е да видиш как танцуват по-опитните танцьори, а и различните варианти на видовете хора, надиграванията… всичко.

За съжаление, и оттам нямам снимки засега. Ще ви компенсирам обаче с едно красиво клипче от мястото на събитието:

И понеже постът стана прекалено дълъг, втория ден ще опиша в нов пост. Утре обаче.

…и пак за Шерлок


Последните дни бях на Фестивала на народната носия в Жеравна, затова и отсъствах така. Още преди да се прибера бях решила, че първият ми пост в блога ще бъде именно за това събитие, но след вече едночасово гледане на клипчета и четене на фикове, реших че отново трябва да се върна на темата Шерлок и по-точно Шерлоковите фикове.

Надали има човек, който не знае, но все пак – фиковете(fic/fanfic(tion)) са любителски разкази по вече съществуваща история. В моя случай фиковете са писани по разказите за Шерлок Холмс или по филмите и сериала. Най-често чета тези свързани със серийния филм и разказите обаче, защото са ми по-интересни, макар че Дауни Джуниър не пада по-долу, просто неговият Холмс не ми е толкова симпатичен на този етап, макар че определено има чар. Няма да задълбавам за това обаче, някой ден ще пусна по-подробен пост за мнението ми за филмите. Някой ден…

Има много видове фикове, но тези, които аз чета, са предимно слаш, но пък не мисля че трябва да ви запознавам с тях толкова отрано, тъй като те са малко по-особени – или ги заобичвате още от самото начало, или ги намразвате и решавате, че няма да помирисвате подобно нещо повече, да не говорим да го четете или да мислите по въпроса.

Фенфикшъните, които ще са обект на поста са тези за Шерлок и неговия брат  – Майкрофт.
В оригиналните разкази Майкрофт почти не се споменава, съвсем нищо пък не се казва за детството на Холмс, да не говорим за родителите или други детайли. Човекът си е вече възрастен и опитен детектив и това е. Миналото си остава на въображението и точка по въпроса.
Е, въображението на хората, които пишат фикове, хич не е ограничено и светът, който може да се разкрие пред вас, четейки, е особено интересен и красив. Смея да твърдя, че някои от фиковете, които съм чела, са доста по-добри от голям брой от книгите, които излизат на пазара.

Винаги съм искала да имам по-голяма сестра или пък по-голям брат и редовно се чудя какво би било, ако действително имах такива.( Тук май е добре да вмъкна пояснението, че с каката, която споменавам в постовете по-долу, нямам кръвна връзка.) По-филмите винаги ги дават едни такива милички и грижовни, и изглежда толкова хубаво… Е, вярно, карат се от време на време, ама то няма как иначе. Та, да, отплеснах се леко…

Заради горното, а и защото ми беше интересно, захванах да чета няколко фика, в които се разкриваха отношенията между Шерлок и Майкрофт от детството на детектива, та чак до зрелите му години.
Първо започнах с ”I’ll be mother и трябва да кажа, че останах очарована. Уникално е да видиш как от не особена заинтересованост, малкия Майкрофт става привързан към Шерлок и започва да го пази, да го учи и да му обяснява какво трябва да направи малкото му братче, за да се впише в обществото. Разбира се, Холмс си е все така вироглав и нещата не се получават, но пък е интересно да видиш процеса, да видиш колко близки могат да бъдат двама братя в действителност, макар и да не го показват особено. Обяснено бива и последвалото им отчуждение един от друг. Това, което много ми хареса обаче е, че въпреки всичко, Майкрофт продължава да се опитва да достигне до малкото си братче и го пази, колкото е по силите му(, а нека си припомним, че Майкрофт е кралицата, а понякога правителството или ФБР за разнообразие – това, в кръга на шегата, естествено, но все пак баткото има достатъчно голяма власт и средства, за да може да наблюдава Шерлок във всеки един момент).
 

Следващият фик, който ме впечатли и беше не по-малко хубав, бе „Words Unspoken”. В него братята намериха свой таен език – морзовия код, и започнаха да изказват нещата, които иначе не могат да изрекат на глас, чрез звукови сигнали. Стори ми се още по-интересно, най-малкото, защото така действително осъзнаваш, че хората не изричат много неща гласно, макар и ужасно много да им се иска.

Ако търсите нещо да ви потресе искрено обаче, то това определено е “Each Man Kills The Thing He Loves”. В него Мориарти изправи Майкрофт пред предизвикателството да убие брат си, за да спаси нацията. Повярвайте ми, буквално бях на нокти, докато го четях и се чудех дали баткото не си е изгубил ума… Е, накрая се успокоих, но рискувам да разваля удоволствието, ако ви разкрия какво точно стана.


Разбира се, има още купища добри фикове, които не съм чела или такива, които чета, но не са завършени, а не върви да започна с „Ами този фенфик е прекрасен, ама… засега е хубав, защото има шанс да омажат края.” Та, така, единственото лошо на този тип произведения(по-точно на тези, които чета) е, че са на английски, следователно не са достъпни за всички, но пък при добро желание и с речничето може да се справи човек. На мен лично ми доставя огромно удоволствие да чета на друг език и определено не бих искала да видя някой от любимите си фикове преведен, защото знам, че няма да звучи така красиво.

За тези, които все пак мислят да се пробват, ето и линкове към произведенията(по реда на споменаване): Цък, цък2, цък3

Разбира се, отново с уговорката, че аз не притежавам никакви права над въпросните и както обикновено пишат наляво-надясно: Full credit goes to the original writer/owner of the fics.

И след като стана пределно ясно, че си умирам за брат/сестра и за някой, който да подскача около мен, да ми трепери и да ме учи на разни работи, мисля да завърша поста с един много хубав клип по темата Майкрофт – Шерлок. Песента и кадрите пасват чудесно и се е получило едно наистина трогателно клипче, по което даже има фик, но за съжаление все още незавършен.

Моята България


България. Моята България.

Няма начин всеки да не се сети за нещо различно, при споменаването на България. За съжаление обаче, имаме навика често да започваме с негативните неща – колко е мръсно, колко е неорганизирано, колко зле е всичко и колко зле трябва да сме и ние, че още сме тук.
Има и положителна страна обаче, винаги има. Да, България не е най-уредената държава и нямаме най-прекрасните политици, няма и да имаме в скоро време, ако всичко продължава да тече по същия начин. Това, което имаме е достатъчно обаче, е достатъчно, за да заличи поне част от минусите – имаме невероятна природа, ужасно много умни и талантливи хора, които се стараят да постигнат нещо и да направят страната ни едно по-добро място за живеене.

За мен България започва неизменно от София. Не, не защото е столица или нещо подобно, просто там се чувствам най-добре, а като добавим и приятелите ми, става идеалното място за мен. Това далеч не означава обаче, че много други неща не са ми скъпи.
В един форум преди време бяхме направили тема, в която всеки можеше да напише нещата, които харесва в България, това, което го кара да се чувства щастлив и да се усмихва. Е, точно когато започнеш да мислиш и да изреждаш, точно тогава осъзнаваш колко много неща всъщност са ти скъпи и карат нещо в теб да трепка, макар че нерядко си прекалено зает, за да го отбележиш активно.
Появиха се изгревите във Варна и залезите над Витоша, някак приказно обагрени от всичките изпарения и мръсотия в София(, което далеч не е плюс, но пък прави залезите някак по-пъстри и красиви), мирисът на цветята през пролетта, когато се разхождаш през Морската градина, пейка-партита в Южния, народните танци или пък закуските у баба с питки и домашно сирене. Въобще, всичко онези малки неща, които оценяваш, но често чак когато си далеч от тях, точно както възрастните въздишат по детските си спомени – по пускането на хвърчила, филиите с домашна лютеница, безгрижието и бягането из полето и седенето до късно вечерта навън с приятели, а  и как всичко е било някак „по-истинско”.

Разбира се, въобще не трябва да забравяме и нашите спортисти.
За съжаление, често те биват забелязвани само в светлината на някакво голямо събитие, като например Олимпийските игри, които текат сега. Точно тогава започваме да се бием в гърдите гордо и да казваме, че сме българи уверено и щастливо и поне за малко се обединяваме зад нещо.
Най-ярки фигури за мен в момента са волейболните ни национали. Радвам се всеки път, когато има техен мач, следя активно какво става около отбора и преживявам и победите, и загубите им. Възхищавам се как въпреки всичко и всички, въпреки всичките проблеми, които (уж) непредумишлено се създават, като че ли, точно по време на важните състезания и само добавят излишно напрежение към и без това напрегнатите мачове, лъвовете ни успяват да се справят и да продължат смело напред.

Ето, например снощи, когато играхме срещу Германия. Невероятно е да видиш как нашите лъвчета играха – толкова уверено и добре, че в един момент германските национали ми изглеждаха направо отчаяни на терена, докато българските момчета отбелязваха точка след точка и показваха на какво са способни.
Разбира се, имаме още много велики спорти, просто мен най-много ме влече волейбола, затова и говоря основно за него, което пък далеч не означава, че не се радвам и за Станка Златева, Йордан Йовчев или пък Тервел Пулев, макар че не ги следя толкова активно.

 

Та, така. България е невероятно място и ще е хубаво поне за малко да се сетим за всички положителни страни, които има факта, че сме тук и сме българи.

Елементарно, Уотсън!


Блогът все повече започна да заприличва на постове пълни с ревюта на филми или сериали, но какво пък – всеки си има мании и интереси, моите просто са повече… и все клонят към Великобритания!

Днес пак ще отскочим дотам, този път, за да се срещнем с невероятния детектив Шерлок Холмс. Не, няма да ви говоря за филмите с Робърт Дауни – джуниър,  макар че са достатъчно добри и предполагам заслужават някой друг пост, но пък ви уверявам, че този Холмс, за който иде реч, е поне десет пъти по-добър от (Х)американската си версия.
Британската версия на Холмс, излъчвана от ВВС, е интригуваща, има далеч повече и по-истински загадки от американския си вариант, а главният актьор – Бенедикт Къмбърбач – играе ролята толкова добре, гениално бих казала, че няма как да не ви завладее от първата до последната секунда.

Сериалът се състои от два сезона, всеки от които по 3 серии, по час и тридесет минути всяка. Действието се развива в нашите дни. Да, да, съвсем наистина – имат си iPhone-и, компютри и всякакви други джаджи и все пак се нуждаят от един Шерлок, който да оправя цялата бъркотия. Всеки епизод е оригинален, интересен и наистина завладяващ. Единственото, което трябва, е да отделите малко време и да се потопите в света на дедукцията и загадките. Ще бъдете омагьосани от начина, по който Холмс подскача наляво-надясно, завладян от поредната загадка и с нахилена физиономия обяснява как три самоубийства и едно убийство връщат коледния дух.

Ако пък това не ви звучи толкова впечатлително, то тогава може би ще ви хареса начина, по който биват показвани мислите на Шерлок, нишката на дедукцията му е проследена до последния детайл, при това показана съвсем логично и без да ви остави с въпроса „Ама тоя пък сега от къде го изкара това?”. Интересно е и когато успява да разгадае нещо за шест секунди, само за да впечатли Айрийн или пък когато влиза в „двореца на съзнанието”*  и може да видите колко гениален в действителност е.

В случай пък, че не си падате толкова много по детективски загадки, си заслужава да гледате сериала дори и само заради Уотсън, който е представен не по-зле. Невероятно е да видите как човек може да се промени за кратко време – Джон започна да се опитва да използва дедукцията, премина през много опасности и странни събития и въпреки всичко остана до Шерлок.
Още от самото начало докторът разви привързаност към Холмс, жертва се за него и го спасява неведнъж. Изправи се дори и пред брат му, Майкрофт, като отказа да наблюдава малкото му братче, пък било то и срещу заплащане.

А ако все още си мислите, че двама гении( братята Холмс) и един, търсещ опасности, доктор не са чак толкова интересна комбинация за сериал, то нека ви представя и професор Джим Мориарти!
Джим е достатъчно откачен и пълната противоположност на Шерлок – ако Холмс е „съветващ детектив”, то Мориарти е „съветващ престъпник”. Двамата са в постоянна хватка, макар и невинаги директна. Нерядко престъпленията, които нашия скъп детектив разследва, са именно плод на въображението на Мориарти, който пък е не по-малко гениален.

( да, да, това съвсем наистина е Мориарти с корона и на трон. Interesting, huh?)

Е, надявам се това вече да е достатъчно. Гарантирам ви, че баскервилското куче ще ви накара да настръхнете, Айрийн Адлър ще ви изуми с хитростта си, а Моли ще стана един от най-милите персонажи, които някога сте гледали, а и има още много, много прекрасни неща, които се разкриват в света на невероятния детектив Шерлок Холмс и всяко едно от тях си заслужава.

О, определено трябва да ми плащат за реклама…
Постът далеч не трябваше да стане толкова рекламен, но пък определено не мога да се сетя по-добър начин, по който може да се представи един толкова хубав сериал. Рискувам да се повторя, но наистина беше страхотно преживяване от първата до последната минута на всяка серия и продължава да бъде всеки път, когато го гледам. Вече вероятно го знам наизуст и въобще не съжалявам за това. Приятни са и загадките, с които те оставя, от типа на „А с каква цел го прави това Мориарти?” „Ама как оцеля?!” .

*дворец на съзнанието – счита се, че не забравяме нищо, а просто е някъде дълбоко в съзнанието ни. Може да си представим мястото, където е, като всичко – улица, къща, в случай на Шерлок… е, какво друго може да очакваме от него, освен дворец?

Third Star – продължението


Има дни, в които някой успява да ме качи на метлата още рано сутринта, като същевременно съумява и да изпари всяко желание за социални контакти. Е, днес беше именно такъв ден, поне частично.

Денят започна лошо по по-голяма част от възможните точки – бях недоспала, няколко души се отказаха от уговорката, която имахме и до последно не се знаеше какво ще правим, освен че ще ходим на пикник, нали, колко храна ще се купува и прочее докрай си остана не особено сигурна величина. В крайна сметка всичко завърши добре, защото в минутата, в която стъпихме в парка, всички се бяхме нахилили до уши и бяхме доволни, че сме заедно.

Разбира се, когато се прибрах, някак успях пак да припаля и се наложи да вкарам „тежката артилерия” в действие, а именно –  фен клипчетата. Винаги, когато ми е криво, мога да разчитам на тях, че ще ме усмихнат и че ще ми оправят деня поне малко, нали, това в случай, че нямам приятел наблизо, който да се усети навреме.

Все още на вълна  ”
ThirdStar”, директно се засилих към Youtube и започнах да търся клипчета с „Шерлок” или „Third Star”, като попаднах на едно особено впечатлително, при това напълно случайно – ако не бях го забелязала в линията с препоръки отстрани, надали щях да го открия скоро. Въпросното предава настроението във филма доста точно и наистина успя да ме трогне, а и да ме накара да го гледам поне още 2-3 пъти – нещо, което възнамерявам да направя съвсем скоро.
Вярно, явява се малко като спойлер, но пък определено би разсеяло всяко колебания по въпроса „Да го гледам или не?”.

Без повече предисловия, ето го и него, с уговорката, че full credit goes to the потребителя, направил този клип. (Много добро изказване, знам.)

Third Star

   ”So I raise a morphine toast to you. And, should you remember that it’s the anniversary of my birth, remember that you were loved by me  and you made my life  a happy one. And there’s no tragedy in that.”

Кака ми се прибра в София и  с това софийската серия официално приключи, макар че искрено се надявам да видя една от приятелките ми от там през септември.
Както и да е. Не за това исках да говоря.

Покрай прибирането на кака ми, свободното ми време драстично нарастна и започнах да преглеждам книжките с тестове за СУ. Нищо прекалено сложно или невъзможно за преoдоляване, както се разбра, но това, което ми направи впечатление и стана повод за този пост е темата, която бе поставена за есе, а именно Great films help us discover our personal values.They can teach us a lot about ourselves“. *

Някак темата веднага ми напомни за един филм, който бяхме гледали неотдавна в София(да, да, знам,„При теб всичко се върти около София!”). Чудехме се какво да гледаме и накрая решихме, че трябва да е филм с един от любимите ни актьори – Бенедикт Къмбърбач. Колебаехме се между доста неща с негово участие, като основни бяха сериалът „Шерлок”, ”Third Star” и ”Tinker Taylor Soldier Spy”.  В крайна сметка се спряхме на втория и определено не сгрешихме. Беше невероятно  и разтърсващо преживяване от първата до последната минута!

„I’ve never been so alive, and now I want to end it.“

Ако има филм, който може да те накара да мислиш, то това определено е  ”Third Star”.  Историята започва с 29годишния Джеймс, който е болен от рак и няма да доживее до 30. Приятелите му решиха да го заведат на любимото му място – Барафъндъл Бей. По пътя те преминаха през много перипетии – загубиха голяма част от провизиите си, а в последствие и количката, в която Джеймс се возеше,  поради проблеми с краката. На няколко пъти успяха да затрият дори морфина, който главният герой приемаше за болката. В последствие, разбира се, го намериха, но това далеч не спестяваше на Джеймс агонизиращата болка. Заради това, а и защото осъзнаваше, че животът му скоро ще приключи, много истини, които надали щяха да бъдат казани при други обстоятелства, бяха изречени, и момчетата започнаха да  осъзнат все повече какъв е животът им и какво искат от него. Накрая трябваше да се справят и със смъртта на другаря си.

Няма да ви спойлвам допълнително, издадох достатъчно детайли от филма, а гледането му наистина си заслужава. При нас успя да повдигне стотици въпроси, а и да ни разчувства дълбоко. Така де, след нещо подобно, няма как да не си зададеш куп въпроси: „Има ли нещо след смъртта?”, „Какво ще правиш с живота си занапред? А какво си постигнал досега?”
Стотици, стотици въпроси могат да бъдат зададени, а отговорите винаги са някъде там – на върха на езика ни или пък в скритите ни мечти и надежди.

И връщайки се на темата, повдигната от теста на СУ – да,  вероятно филмите все пак ни променят. Може би индиректно, карайки ни да си задаваме въпроси и да жадно да търсим отговорите им, или пък директно давайки ни послания и идеи, които да развием и след това да превърнем в част от собствената ни идеология. Все пак, всичко ни променя, независимо колко малко и незначително ни изглежда на пръв поглед…


*Great films help us discover our personal values.They can teach us a lot about our selves. “ – „Великите/страхотните  филми ни помагат да открием ценностите си. Те могат да ни научат много за самите нас.”
** Цитатите, използвани в поста, са от Third Star.

Облак от етикети