Поет в бутилка… или един малък експеримент

Не съм пускала нищо ново скоро, а и той май няма много какво, освен да ви заливам с непрестанни вълни от Шерлок и фикове. Ежедневието е едно такова скучно и отегчително вече – ставам, отивам на училище и после пак вкъщи, а и постоянно ни пускат контролни и всевъзможни тестове, та не е особено лесно да се намери някакво свободно време като цяло, камо ли такова за писане, четене на интересни извънучилищни неща и въобще време за неща, които искам да правя.

Понякога обаче съвсем доброволно решавам да будувам, за да мога да направя нещо, което на мен ми харесва, а не нещо, което някой изисква от мен. Точно една такава вечер си седях, слушах Poison and Wine на The Civil Wars, четох едно стихче и музата за писане сама дойде. Този път пробвах нещо напълно ново за мен като стил и начин на изразяване. Забелязва се най-много по липсата на седемредови изречения май…

Та, да, ето го :
                                                                   Поет в бутилка                                                                   



“ I’m out of choice and I’d still choose you… “ (Poison and Wine – The Civil Wars)*

Чудя се какво би било да мога да ти кажа всичко, което искам, всичко, което сега пиша. Целият свят е край мен, всички гледат мен, а аз искам само теб. Всичко отвътре ми е навито като на пружинка, вървя по улиците и само теб виждам. Няма други, навсякъде си ми ти. Понякога ми се струва, че те виждам по улицата и сърцето ми трепва, затичвам се, името ти е заседнало в гърлото ми и аха да го кажа… и осъзнавам, че не си ти, а само съм се припознала. Веднъж дори ми се стори, че чух гласа ти и крилцата ми поникнаха мигновено, почувствах се свободна и сигурна, не ме беше страх, защото ти беше там. И винаги ще си, защото си навсякъде, за бога! Дори въздухът мирише на теб…

Толкова много нося в себе си и толкова малко изказвам, усещам, че ако започна да изливам мислите си, ще те уплаша, а и така не ми е леко, като гумено балонче съм и всеки момент може да се пръсна. Мислите ми постоянно витаят нанякъде и някак винаги това някъде е при теб, в малката таванска стаичка, седнали на леглото, прегърнати и гледащи нашия филм. И всичко винаги е същото и никога не ми омръзва, а как ми се иска да ми писне вече. Лятото отмина, листата вече опадаха и скоро ще се появят снежинките, а сякаш нищо не се е променило – винаги ти, винаги там.

Думите са навсякъде, римите винаги са в главата ми и всеки звук създава стихче. И нищо не пиша. Химикалът трепери под пръстите ми, а хартията сякаш се зацапва от сълзите и усилията, с които пиша дори това. Чувствам се като поет в стъклена бутилка или по-скоро сякаш аз имам стъклено шишенце в мен – пълно е догоре и все пак не прелива. И аз съм в шишенцето – всичко виждам и се пълня, събирам всичко в мен и, точно когато тръгне да излиза, секундно се изпразва и пак започва нананово. А стъкленицата в мен остава същата – все така пълна догоре, течността в нея бълбука, навсякъде хвърчат светлинки и навярно се отразяват в очите ми, защото хората ме гледат странно. И причината пак си ти.

Ето ме тук, мен, поетът с бутилката, седящ в същата такава. Престраших се и най-накрая думите започнаха да изтичат и всяка е красива, и във всяка си ти. И никога нищо не се променя – винаги ти, винаги там и винаги аз – поетът в бутилката.

===============================================================
* „Нямам избор и пак бих избрал теб…“ – стих от втория куплет на песента „Poison and Wine“ на „The Civil Wars“

===============================================================
Надявам се, ако все пак решите да го прочетете, да изкажете мнение. Както казах, писането на подобен тип текстове е напълно ново за мен, така че всякакви критики и коментари биха ми дошли добре.

Благодаря ви! Бладоря и на Хрисето, която предостави снимките си за презентация, която направих преди няколко дни, а докато разглеждах фотосите, тази по-горе ме грабна и в комбинация с песните и всичко останало, се роди Поетът в бутилката.

За малко по-пълна представа, предлагам да чуете и песничката, която послужи за част от вдъхновението:

Снимка: Христина Топалска