Archive for февруари, 2013

А светът остава пълен с радост, защото слънцето в него си ти…

     546728_10151025239600945_1101762202_n

Днешното ревю май ще е изцяло под мотото „Изберете българското”. Да, да, правилно прочетохте, никакви Шерлоковци, Англия или пък английски сериали и прочее неща.  Някои предполагам ще се откажат да четат, но пък ги уверявам, че ако продължат, въобще няма да съжаляват, защото това, за което ще говоря днес, е невероятно и съчетава в себе си едни от най-приятните и прекрасни неща – хубава музика и готини хора.  А към тях вървят толкова много други  „екстри”  – усмивки, танци, барове, прегръдки и всичко друго, за което се сетите. И така, без повече излишни предисловия, темата на днешния пост са OGI 23.

Слушам всякаква музика, нямам проблем дори с определени простотийки по купони, но пък има малко неща, които наистина ме грабват, още по-малко неща пък са способни да ме изкарат от мрачно настроение или да ме ентусиазират за нещо, музиката на момчетата от OGI 23 прави точно това обаче. Винаги, когато ги слушам, се нахилвам доволно и забравям за всичко, което ме тревожи. Най-пресният ми пример за това е от миналия четвъртък, когато бях на концерта им в клуб Tsunami.
Още когато излязоха датите бях казала на компанията, че зааадължително трябва да отидем и броях дните с трепет, очайваки най-накрая да ги видя на живо, след като се беше наложило да пропусна предишния им концерт във Варна. Паркирахме се в бара два часа предварително и зачакахме, като аз само си потропвах нервно и нямах търпение да започнат да пеят. Вероятно всички знаете какво е усещането, когато си чакал нещо ужасно дълго и най-накрая го получиш – започват се едни пеперудки, подскачане и ентусиазъм, и така поне два дни предварително и, естествено, поне две-три седмици след това. Момчетата изпълниха всичките ми любими песни, включително и What’smyAgeAgain на Blink 182 и мога спокойно да кажа, че това беше една от най-прекрасните ми вечери откакто се прибрах от София. И грам не съжалявам за нищо – нито за мускулната треска след това, още по-малко пък за това, че се лиших от няколкото часа сън преди първа смяна и „великите контролни”. Парчетата на OGI 23 са свежи, отразяват всички неща, които вълнуват младежите, а последната им песен „На кой му дреме” пък, специално според мен, е ужасно истинска и, макар и не прекалено сериозно, вътре са  засегнати много теми, които вълнуват не само младежите, но и по-възрастни в момента.

И, разбира се, след всичко това се очаква на сцената да излязат едни надути момчета, които не се интересуват от нищо. Нищо подобно обаче, не само, че се радват искрено на публиката, която е там, а и ги приканват да останат да пийнат по едно заедно, пускат шеги, връщат се обратно по няколко пъти, за да ги зарадват и никога не отказват покана за снимка. Усещането от момента, в който поисках да се снимам с Билчо и Косьо още е ясно запечатано у мен – и двамата се зарадваха и веднага се съгласиха и ме гушнаха и така, навярно без да го съзнават напълно, успяха да сложат усмивката на лицето ми поне за следващата една седмица и благодарение на това, а и на песните им, да ме направят една идея по-щастлива, ако не завинаги, то поне в един не особено краткосрочен план. And, ohGod, howfangirlyIsound… Да де, не че е особено учудващо, след като Никол ме буташе напред с думите   „Хайде, go be creepy”, когато се чудех дали да отида за снимка и бях на ръба да се откажа, защото по някое време все щях да си глътна граматиката, както винаги…

Май е редно да ви представя момчетата все пак. Ето ги и тях:

Ачо 428207_4844255517490_1960542597_n

Косьо 150856_10200361046578739_1073499323_n

И, разбира се, Билката, или както аз си реших последните дни – Билчо(сори, Билка, не ме убивай, моля >.< ): 397972_4424199650837_838803777_n

Всеки от тях е уникален с нещо и ужасно харизматичен и човек буквално се чуди кого да гледа, когато излязат на сцената. Най-сигурният начин предполагам е разтроение или по-точно някаква форма на разтроение на личността, за да не се налага да се стига до подобни дилеми, ама от психологична и медицинска гледна точка не звучи нито особено лесно изпълнимо, още по-малко пък здравословно. И май трябва да приключа дотук, за да не звуча все пак като totally obsessed and actually creepy. Разбира се, типично в мой стил, няма как да пропусна да сложа и някоя друга песен, ей така, за придобиване на малко повече представа за какво иде реч*и зарибяване на още хора кхъ-кхъ*, а и за да допринася към настроението на поста. Остана само да пожелая на момчетата още много успехи и още дълги години да ни радват с музиката си. На себе си пък, съвсем егоистично, ще пожелая да имам шанса да ги опозная поне мъничко, защото са наистина интересни и уникални!


   

Advertisements

Размисли и храсти и поредното разказче-експеримент

От много време не съм ъпдейтвала, главно заради липса на време, но ще излъжа и, ако не спомена, че и музата ми бягаше и освен да ви засипвам с Шерлок Холмсовци и производните им, нямаше много друго какво да кажа.

Днес е 14ти февруари – Денят на Влюбените, Трифон Зарезан и кой знае още какви дивотии. Всеки си избира кое от двете и как да празнува, навсякъде е розово и сърцато, а хората се изненадват взаимно с букети с цветя или шоколадови изкушения. Аз пък, типично за мен, се опъвам на цялия този цирк и няма да празнувам. Никакви розови и лигави неща тази година! Което пък далеч не означава, че няма да посетя готиното парти по повода, което Оги 23 са ни подготвили!

За друго идеше реч обаче. Четиринадесети февруари  е розовичък, сладък, цветен и пухкав, заради всичките плюшени мечки и всевъзможни плюшени дивотии, които биват жертвани във великата кауза с мото „Обичам те!”. Защо трябва определен ден, за да показваш на хората, че ги обичаш е so beyond me, но пък щом са решили…  Аз само нагло ще се възползвам от повода и ще ви представя още едно от  разказчетата-експерименти, които написах за конкурса „Любовта в нас”. Предполагам, че прекрасно подхожда на празника, а и е едно такова розавичко и шашаво, че дори е прекалено необичайно и за мен.

Без още излишни драматизми и анти-валентиновски изявления, ето и него:

                                                                                                                       Единствената  роза


Looking at you, holding my breath, for once in my life I’m scared to death, I’m taking a chance, letting you inside…” (Lifehouse – “First time” )

Понякога думите са излишни. Понякога просто трябва да действаш, защото няма време за обяснения. И аз действах, направих това, което мислех за правилно. Дълго време опитвах да те преодолея, да те изхвърля от системата ми и от всичко около мен. Побъркваше ме. Ходих при знахари, при гледачки и шамани и нищо не помагаше. Ти беше толкова дълбоко вътре в мен, че дори и най-опасните магии и най-екстремните опити за превъзмогване не успяваха да те изтръгнат. Тогава се отказах. Ако не можех да живея без теб, тогава просто трябваше да те приема, да прегърна чувствата си и да се науча да живея с теб, защото противното би ме унищожило.

Започнах да оставям по една червена роза пред вратата ти, за да можеш да я намериш, когато се събудиш, да усетиш аромата й и да се усмихнеш. Рисувах слънца и дъги и се надявах те да изгреят над теб и да направят деня ти по-усмихнат и по-щастлив. Искаше ми се да открадна цялото щастие на света и да го подаря на теб. Всяка твоя минута исках да превърна в частица щастие, а животът – в приказка.

Ти не знаеше нищо. Светлинките все така светеха в очите ми, но ти не ги виждаше, бе изцяло запленена от странника, който оставя цветя пред къщата ти и ми разказваше с ентусиазъмзапоредната си находка, оставена от мнимия обожател. Фантазията ти рисуваше принцове на бял кон и хора от екзотични страни, усмивката грееше на лицето ти, а сърцето ти се изпълваше с щастие, каквото отдавна не беше усещала. И аз бях там, безмълвен и с разтуптяно сърце, искаше ми се да изкрещя, да ти дам знак, че това съм аз, че аз съм момчето с розата, че аз правя сутрините ти щастливи, но нещо в мен ме дърпаше, възпираше ме от признанието, което толкова дълго бълбукаше на повърхността и напираше да излезе. Моментът някак никога не беше подходящ, а времето напредваше, страх ме беше, че интересът ти ще изчезне,усмивката ти ще изгасне, а странникът с розата ще се превърне просто в поредния непознат, който се е запленил от красотата ти.

И тогава я видях – перфектната роза – листенцата й бяха разтворени и наситено червени, нито едно не беше скъсано или извито под грешния ъгъл, ароматът й бе силен и омайващ. Перфектна и единствена, също като теб. Нещо в мен трепна и реших, че моментът е настъпил, че, ако не си призная сега, вероятно щях да те изгубя завинаги, безвъзвратно и окончателно.
Застанах на стълбите и зачаках. Имах желание да звънна и да те събудя, да чуя гласа ти  (още по-прекрасен, когато тъкмо си се събудила) или поне някак да забързам времето. Минутите течаха бавно, болезнено дори. Отдавна минаваше времето ти за ставане, а все още не се беше появила, бях готов да се откажа, когато чух стъпките ти. Вратата изщрака, пантите изскърцаха и тогава се появи ти… и май другото го знаеш. – казах и я погледнах, притискайки я отново към себе си.  – Никога не съм си представял, че ще реагираш така – в мислите ми или ме гонеше, или се прибираше вкъщи уплашена. Прегръдката беше последното, което очаквах. И май винаги ще е така. Все още се учудвам всеки път, когато ме прегръщаш, все още ми е странно, че си тук до мен, но няма по-прекрасно чувство, уверявам те. Ренувам от всеки, който някога те е прегръщал или ще прегърнеш, но това е само, защото те обичам.

Надявам се да ви е харесало, а и да ви е усмихнало поне мъничко. Бих се радвала и на всякакви коментари, било то положителни или отрицателни.

 И за да не съм съвсем хейтър, пожелавам ви Честит Свети Валентин и Трифон Зарезан! Обичайте се истински и ежедневно, не чакайте повод, за да покажете на хората, че ги цените и са важни за вас!

Облак от етикети