От много време не съм ъпдейтвала, главно заради липса на време, но ще излъжа и, ако не спомена, че и музата ми бягаше и освен да ви засипвам с Шерлок Холмсовци и производните им, нямаше много друго какво да кажа.

Днес е 14ти февруари – Денят на Влюбените, Трифон Зарезан и кой знае още какви дивотии. Всеки си избира кое от двете и как да празнува, навсякъде е розово и сърцато, а хората се изненадват взаимно с букети с цветя или шоколадови изкушения. Аз пък, типично за мен, се опъвам на цялия този цирк и няма да празнувам. Никакви розови и лигави неща тази година! Което пък далеч не означава, че няма да посетя готиното парти по повода, което Оги 23 са ни подготвили!

За друго идеше реч обаче. Четиринадесети февруари  е розовичък, сладък, цветен и пухкав, заради всичките плюшени мечки и всевъзможни плюшени дивотии, които биват жертвани във великата кауза с мото „Обичам те!”. Защо трябва определен ден, за да показваш на хората, че ги обичаш е so beyond me, но пък щом са решили…  Аз само нагло ще се възползвам от повода и ще ви представя още едно от  разказчетата-експерименти, които написах за конкурса „Любовта в нас”. Предполагам, че прекрасно подхожда на празника, а и е едно такова розавичко и шашаво, че дори е прекалено необичайно и за мен.

Без още излишни драматизми и анти-валентиновски изявления, ето и него:

                                                                                                                       Единствената  роза


Looking at you, holding my breath, for once in my life I’m scared to death, I’m taking a chance, letting you inside…” (Lifehouse – “First time” )

Понякога думите са излишни. Понякога просто трябва да действаш, защото няма време за обяснения. И аз действах, направих това, което мислех за правилно. Дълго време опитвах да те преодолея, да те изхвърля от системата ми и от всичко около мен. Побъркваше ме. Ходих при знахари, при гледачки и шамани и нищо не помагаше. Ти беше толкова дълбоко вътре в мен, че дори и най-опасните магии и най-екстремните опити за превъзмогване не успяваха да те изтръгнат. Тогава се отказах. Ако не можех да живея без теб, тогава просто трябваше да те приема, да прегърна чувствата си и да се науча да живея с теб, защото противното би ме унищожило.

Започнах да оставям по една червена роза пред вратата ти, за да можеш да я намериш, когато се събудиш, да усетиш аромата й и да се усмихнеш. Рисувах слънца и дъги и се надявах те да изгреят над теб и да направят деня ти по-усмихнат и по-щастлив. Искаше ми се да открадна цялото щастие на света и да го подаря на теб. Всяка твоя минута исках да превърна в частица щастие, а животът – в приказка.

Ти не знаеше нищо. Светлинките все така светеха в очите ми, но ти не ги виждаше, бе изцяло запленена от странника, който оставя цветя пред къщата ти и ми разказваше с ентусиазъмзапоредната си находка, оставена от мнимия обожател. Фантазията ти рисуваше принцове на бял кон и хора от екзотични страни, усмивката грееше на лицето ти, а сърцето ти се изпълваше с щастие, каквото отдавна не беше усещала. И аз бях там, безмълвен и с разтуптяно сърце, искаше ми се да изкрещя, да ти дам знак, че това съм аз, че аз съм момчето с розата, че аз правя сутрините ти щастливи, но нещо в мен ме дърпаше, възпираше ме от признанието, което толкова дълго бълбукаше на повърхността и напираше да излезе. Моментът някак никога не беше подходящ, а времето напредваше, страх ме беше, че интересът ти ще изчезне,усмивката ти ще изгасне, а странникът с розата ще се превърне просто в поредния непознат, който се е запленил от красотата ти.

И тогава я видях – перфектната роза – листенцата й бяха разтворени и наситено червени, нито едно не беше скъсано или извито под грешния ъгъл, ароматът й бе силен и омайващ. Перфектна и единствена, също като теб. Нещо в мен трепна и реших, че моментът е настъпил, че, ако не си призная сега, вероятно щях да те изгубя завинаги, безвъзвратно и окончателно.
Застанах на стълбите и зачаках. Имах желание да звънна и да те събудя, да чуя гласа ти  (още по-прекрасен, когато тъкмо си се събудила) или поне някак да забързам времето. Минутите течаха бавно, болезнено дори. Отдавна минаваше времето ти за ставане, а все още не се беше появила, бях готов да се откажа, когато чух стъпките ти. Вратата изщрака, пантите изскърцаха и тогава се появи ти… и май другото го знаеш. – казах и я погледнах, притискайки я отново към себе си.  – Никога не съм си представял, че ще реагираш така – в мислите ми или ме гонеше, или се прибираше вкъщи уплашена. Прегръдката беше последното, което очаквах. И май винаги ще е така. Все още се учудвам всеки път, когато ме прегръщаш, все още ми е странно, че си тук до мен, но няма по-прекрасно чувство, уверявам те. Ренувам от всеки, който някога те е прегръщал или ще прегърнеш, но това е само, защото те обичам.

Надявам се да ви е харесало, а и да ви е усмихнало поне мъничко. Бих се радвала и на всякакви коментари, било то положителни или отрицателни.

 И за да не съм съвсем хейтър, пожелавам ви Честит Свети Валентин и Трифон Зарезан! Обичайте се истински и ежедневно, не чакайте повод, за да покажете на хората, че ги цените и са важни за вас!

Advertisements

Comments on: "Размисли и храсти и поредното разказче-експеримент" (1)

  1. Nevena Stoynova said:

    Прекрасно. Както винаги. ❤

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Облак от етикети

%d bloggers like this: