Archive for the ‘Uncategorized’ Category

Time’s Up

Time’s up 
Изображение
A  teardrop was I
and as I was falling
you told me goodbye.

My love you not know
but, God, I love you so.
But you keep denying
no matter how hard I’m trying
to show I’m worth it
and you deserve it (my love).

But now my time is up
and I’m giving up
of you, of the dreams
no matter how hard it seems.

А светът остава пълен с радост, защото слънцето в него си ти…

     546728_10151025239600945_1101762202_n

Днешното ревю май ще е изцяло под мотото „Изберете българското”. Да, да, правилно прочетохте, никакви Шерлоковци, Англия или пък английски сериали и прочее неща.  Някои предполагам ще се откажат да четат, но пък ги уверявам, че ако продължат, въобще няма да съжаляват, защото това, за което ще говоря днес, е невероятно и съчетава в себе си едни от най-приятните и прекрасни неща – хубава музика и готини хора.  А към тях вървят толкова много други  „екстри”  – усмивки, танци, барове, прегръдки и всичко друго, за което се сетите. И така, без повече излишни предисловия, темата на днешния пост са OGI 23.

Слушам всякаква музика, нямам проблем дори с определени простотийки по купони, но пък има малко неща, които наистина ме грабват, още по-малко неща пък са способни да ме изкарат от мрачно настроение или да ме ентусиазират за нещо, музиката на момчетата от OGI 23 прави точно това обаче. Винаги, когато ги слушам, се нахилвам доволно и забравям за всичко, което ме тревожи. Най-пресният ми пример за това е от миналия четвъртък, когато бях на концерта им в клуб Tsunami.
Още когато излязоха датите бях казала на компанията, че зааадължително трябва да отидем и броях дните с трепет, очайваки най-накрая да ги видя на живо, след като се беше наложило да пропусна предишния им концерт във Варна. Паркирахме се в бара два часа предварително и зачакахме, като аз само си потропвах нервно и нямах търпение да започнат да пеят. Вероятно всички знаете какво е усещането, когато си чакал нещо ужасно дълго и най-накрая го получиш – започват се едни пеперудки, подскачане и ентусиазъм, и така поне два дни предварително и, естествено, поне две-три седмици след това. Момчетата изпълниха всичките ми любими песни, включително и What’smyAgeAgain на Blink 182 и мога спокойно да кажа, че това беше една от най-прекрасните ми вечери откакто се прибрах от София. И грам не съжалявам за нищо – нито за мускулната треска след това, още по-малко пък за това, че се лиших от няколкото часа сън преди първа смяна и „великите контролни”. Парчетата на OGI 23 са свежи, отразяват всички неща, които вълнуват младежите, а последната им песен „На кой му дреме” пък, специално според мен, е ужасно истинска и, макар и не прекалено сериозно, вътре са  засегнати много теми, които вълнуват не само младежите, но и по-възрастни в момента.

И, разбира се, след всичко това се очаква на сцената да излязат едни надути момчета, които не се интересуват от нищо. Нищо подобно обаче, не само, че се радват искрено на публиката, която е там, а и ги приканват да останат да пийнат по едно заедно, пускат шеги, връщат се обратно по няколко пъти, за да ги зарадват и никога не отказват покана за снимка. Усещането от момента, в който поисках да се снимам с Билчо и Косьо още е ясно запечатано у мен – и двамата се зарадваха и веднага се съгласиха и ме гушнаха и така, навярно без да го съзнават напълно, успяха да сложат усмивката на лицето ми поне за следващата една седмица и благодарение на това, а и на песните им, да ме направят една идея по-щастлива, ако не завинаги, то поне в един не особено краткосрочен план. And, ohGod, howfangirlyIsound… Да де, не че е особено учудващо, след като Никол ме буташе напред с думите   „Хайде, go be creepy”, когато се чудех дали да отида за снимка и бях на ръба да се откажа, защото по някое време все щях да си глътна граматиката, както винаги…

Май е редно да ви представя момчетата все пак. Ето ги и тях:

Ачо 428207_4844255517490_1960542597_n

Косьо 150856_10200361046578739_1073499323_n

И, разбира се, Билката, или както аз си реших последните дни – Билчо(сори, Билка, не ме убивай, моля >.< ): 397972_4424199650837_838803777_n

Всеки от тях е уникален с нещо и ужасно харизматичен и човек буквално се чуди кого да гледа, когато излязат на сцената. Най-сигурният начин предполагам е разтроение или по-точно някаква форма на разтроение на личността, за да не се налага да се стига до подобни дилеми, ама от психологична и медицинска гледна точка не звучи нито особено лесно изпълнимо, още по-малко пък здравословно. И май трябва да приключа дотук, за да не звуча все пак като totally obsessed and actually creepy. Разбира се, типично в мой стил, няма как да пропусна да сложа и някоя друга песен, ей така, за придобиване на малко повече представа за какво иде реч*и зарибяване на още хора кхъ-кхъ*, а и за да допринася към настроението на поста. Остана само да пожелая на момчетата още много успехи и още дълги години да ни радват с музиката си. На себе си пък, съвсем егоистично, ще пожелая да имам шанса да ги опозная поне мъничко, защото са наистина интересни и уникални!


   

Размисли и храсти и поредното разказче-експеримент

От много време не съм ъпдейтвала, главно заради липса на време, но ще излъжа и, ако не спомена, че и музата ми бягаше и освен да ви засипвам с Шерлок Холмсовци и производните им, нямаше много друго какво да кажа.

Днес е 14ти февруари – Денят на Влюбените, Трифон Зарезан и кой знае още какви дивотии. Всеки си избира кое от двете и как да празнува, навсякъде е розово и сърцато, а хората се изненадват взаимно с букети с цветя или шоколадови изкушения. Аз пък, типично за мен, се опъвам на цялия този цирк и няма да празнувам. Никакви розови и лигави неща тази година! Което пък далеч не означава, че няма да посетя готиното парти по повода, което Оги 23 са ни подготвили!

За друго идеше реч обаче. Четиринадесети февруари  е розовичък, сладък, цветен и пухкав, заради всичките плюшени мечки и всевъзможни плюшени дивотии, които биват жертвани във великата кауза с мото „Обичам те!”. Защо трябва определен ден, за да показваш на хората, че ги обичаш е so beyond me, но пък щом са решили…  Аз само нагло ще се възползвам от повода и ще ви представя още едно от  разказчетата-експерименти, които написах за конкурса „Любовта в нас”. Предполагам, че прекрасно подхожда на празника, а и е едно такова розавичко и шашаво, че дори е прекалено необичайно и за мен.

Без още излишни драматизми и анти-валентиновски изявления, ето и него:

                                                                                                                       Единствената  роза


Looking at you, holding my breath, for once in my life I’m scared to death, I’m taking a chance, letting you inside…” (Lifehouse – “First time” )

Понякога думите са излишни. Понякога просто трябва да действаш, защото няма време за обяснения. И аз действах, направих това, което мислех за правилно. Дълго време опитвах да те преодолея, да те изхвърля от системата ми и от всичко около мен. Побъркваше ме. Ходих при знахари, при гледачки и шамани и нищо не помагаше. Ти беше толкова дълбоко вътре в мен, че дори и най-опасните магии и най-екстремните опити за превъзмогване не успяваха да те изтръгнат. Тогава се отказах. Ако не можех да живея без теб, тогава просто трябваше да те приема, да прегърна чувствата си и да се науча да живея с теб, защото противното би ме унищожило.

Започнах да оставям по една червена роза пред вратата ти, за да можеш да я намериш, когато се събудиш, да усетиш аромата й и да се усмихнеш. Рисувах слънца и дъги и се надявах те да изгреят над теб и да направят деня ти по-усмихнат и по-щастлив. Искаше ми се да открадна цялото щастие на света и да го подаря на теб. Всяка твоя минута исках да превърна в частица щастие, а животът – в приказка.

Ти не знаеше нищо. Светлинките все така светеха в очите ми, но ти не ги виждаше, бе изцяло запленена от странника, който оставя цветя пред къщата ти и ми разказваше с ентусиазъмзапоредната си находка, оставена от мнимия обожател. Фантазията ти рисуваше принцове на бял кон и хора от екзотични страни, усмивката грееше на лицето ти, а сърцето ти се изпълваше с щастие, каквото отдавна не беше усещала. И аз бях там, безмълвен и с разтуптяно сърце, искаше ми се да изкрещя, да ти дам знак, че това съм аз, че аз съм момчето с розата, че аз правя сутрините ти щастливи, но нещо в мен ме дърпаше, възпираше ме от признанието, което толкова дълго бълбукаше на повърхността и напираше да излезе. Моментът някак никога не беше подходящ, а времето напредваше, страх ме беше, че интересът ти ще изчезне,усмивката ти ще изгасне, а странникът с розата ще се превърне просто в поредния непознат, който се е запленил от красотата ти.

И тогава я видях – перфектната роза – листенцата й бяха разтворени и наситено червени, нито едно не беше скъсано или извито под грешния ъгъл, ароматът й бе силен и омайващ. Перфектна и единствена, също като теб. Нещо в мен трепна и реших, че моментът е настъпил, че, ако не си призная сега, вероятно щях да те изгубя завинаги, безвъзвратно и окончателно.
Застанах на стълбите и зачаках. Имах желание да звънна и да те събудя, да чуя гласа ти  (още по-прекрасен, когато тъкмо си се събудила) или поне някак да забързам времето. Минутите течаха бавно, болезнено дори. Отдавна минаваше времето ти за ставане, а все още не се беше появила, бях готов да се откажа, когато чух стъпките ти. Вратата изщрака, пантите изскърцаха и тогава се появи ти… и май другото го знаеш. – казах и я погледнах, притискайки я отново към себе си.  – Никога не съм си представял, че ще реагираш така – в мислите ми или ме гонеше, или се прибираше вкъщи уплашена. Прегръдката беше последното, което очаквах. И май винаги ще е така. Все още се учудвам всеки път, когато ме прегръщаш, все още ми е странно, че си тук до мен, но няма по-прекрасно чувство, уверявам те. Ренувам от всеки, който някога те е прегръщал или ще прегърнеш, но това е само, защото те обичам.

Надявам се да ви е харесало, а и да ви е усмихнало поне мъничко. Бих се радвала и на всякакви коментари, било то положителни или отрицателни.

 И за да не съм съвсем хейтър, пожелавам ви Честит Свети Валентин и Трифон Зарезан! Обичайте се истински и ежедневно, не чакайте повод, за да покажете на хората, че ги цените и са важни за вас!

Пеперудките! Пеперудките сигурно са полудели!

               Пеперудките! Пеперудките сигурно са полудели!
                                                 … and let there be slash!

Post Warning: Моля да не се чете от хора, които реагират с  „ ужас” и „ ааа, отврат” на хора с различна ориентация или пък филми, книги, истории и въобще всичко свързано с по-различни персонажи.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Не, няма да говоря за пърхането на пеперудите и резултатът от това в другата част на земното кълбо. Е, поне не и за тези пеперудки, а за онези, другите, по-хубавите, които се настаняват под наем в корема ти и те принуждават да пърхаш наляво-надясно, да се усмихваш като идиот, дори когато вървиш по улицата, и да не можеш да спреш да се изчервяваш като чуеш нещо миличко.
Надали има човек, който да не е получавал пеперудки по пощата и да не е подскачал поне веднъж, когато чуе гласа на този някой, който го кара да бъде щастлив и да се усмихва. Всеки го изживява по собствен начин – някои са тихички и кротки, докато в тях е буря от емоции, а други успяват да изкарат поне част от емоциите си и да въвлекат в изживяването и околните, обикновено под формата „Харесваш гооо! Признай си!”, ама и това е вариант, предполагам.

Доскоро бях напълно против всякакъв вид четива, в които се срещат този род пеперудки, бяха ми някак прекалено розови, прекалено лигави, прекалено… бррр*изчерпателно и ясно, мда 😀 *. Е, това бързо се промени навлизайки в света на слаш фикшъните, макар че доста от тях са по-скоро вулгарни и сексуално настроени, отколкото сладички и милички. Разбира се, има и изключения, при това какви!

“Once more, with feeling “ е един от най-добрите фикове и въобще произведения, които съм чела някога! Аз съм човек, който не си пада прекалено много по лигавщините(, макар че буквално се размазвам при идеята да отида в София примерно, само дето го изкарвам под формата на идиотско подскачане, усмихване и „Ама ‘айде да идва по-скоро!”), но този фик беше едно наистина невероятно нещо.
Интригуващ е още от първата секунда, а след цялостното му прочитане развиваш желанието и ти да се влюбиш така – силно, истински, леко неусетно и доста споделено. Интересно е да видиш и колко дълго човек може да крие чувствата си или да ги показва под някаква странна форма, докато не го докара до индиректно признание на коледна вечеря… или някаква вечеря въобще.

Та, the plot:

Майката на Джон иска да го уреди с някаква момиченце, което е познавал преди години, обаче той е твърдо против идеята и заявява, че си има Шерлок, в резултат на което двамата са поканени на Коледа. Разбира се, следва стабилна доза от намус, нацуп и „Как пък не!” от страна Холмс, който не е особено ентусиазиран за прекарване на Коледа със семейството на Уотсън. В крайна сметка склонява, но срещу определени условия и оттук започва забавата.
Изключително забавно беше колко неловко им стана, когато ги питаха как са тръгнали, разговорите с ентусиазираната майка на Джон, а в последствие и бързото навиване на Шерлок за събитието на следващия ден. Любим момент обаче ми беше частта, в която бащата на Уотсън заяви на Шерлок, че е избрал интересно място за първата им среща. Някак… след като го прочетеш, ти става едно топличко, приятно, развиваш желание за един собствен Холмс(, било то Майкрофт или Шерлок, just pick one) или пък за един Pocket John(, за който ме светнаха, че далеч не е толкова невинен, за колкото го смятах, но, за бога, толкова е сладък и забавен!).

Малко неща са по-сладки от подобна романтична история, представена без прекалено много розови моменти, но все пак с достатъчно количество, за да те остави с хубаво чувство.

И, за да не говоря още празни( и пеперудени) приказки, ето и линк към фика: цък

Някой някъде( разбирайте някъде в „Clues that you’re SHERLOCKED”) беше споменал, че 80% от феновете са и слаш фенове и как няма! Ютууб е пълен с клипчета по темата, фенфикшън нет прелива от Шерлокови фикове, а двамата са толкова прекрасни заедно. Най-невероятното обаче беше реакция на Къмбърбач, както и тази на Мартин Фрийман – Бенедикт заяви, че Мартин е бил много развълнуван, когато му е показал един подобен фик и на двамата им е било изключително забавно.

Разбира се, Бенедикт не се ограничи само до там:
„I suppose my bodily proportions are quite flattering. I’m ripped, doing something I wouldn’t normally do with my body, or having done to it, involving Watson,“ he said cheekily. „So that’s as far as I’ll hit about that one, but it’s all there on the Web if you want to find it. I was amazed at the level of artistry; people have spent hours doing it. And there’s some really weird cross breeding stuff that goes on. The news got out that I was playing Smaug in ‘Hobbit’ and suddenly there were lots of dragons with purple scarves flying around so it’s crazy, it’s crazy.“ (credit: MTV.com)

Мда… поолях се отново, а предполагам не всички си умират да четат петдесет хиляди страници с хвалебствия по слаш-фикове, особено пък като се прехласвам по тях и на живо, при това доста стабилно.

So… have a nice day and LET.THERE.BE.SLASH!

(Картинката е част от кампанията No H8(No hate)
Credits for the pics: study in hands -br0-Harry; NOH8 – thenizu, the rest I found on google.

BAAAZINGA!

Обичам нърдове и гении във всякакви форми и националности – всичко от Хаус, през Шелдън, та до Шерлок ме радва. Няма толкова готини персонажи просто! И колкото и да ми се иска да направя така че някак всичко да е свързано с Шерлок и да говоря само за него в блога, ми се струва, че трябва да ви запозная и с една от другите ми мании, която напоследък взе да се задълбочава, а именно „Теория за Големия Взрив”.

Този път ще се пренесем в Америка – както знаете оттам се бълват всякакви филми със съмнително съдържание и почти нулев смисъл, TBBT(The Big Bang Theory) обаче е нещо съвсем различно – едновременно забавно и образователно, а и толкова интересно, че не те пуска от първия до последния епизод. Персонажите минават през много и коя от коя по-шашави фази – купуват си модел на машина на времето, ходят на Комикон, строят си различни джаджи, опитват се да ухажват я съседката, я някоя мадама в бар, прецакват космически проекти и още куп неща.
Аз лично успях да изгледам епизодите за около месец преди година, сега си поставям личен рекорд като пълен нолайфър и май ще ги извъртя за седмица и половина, ама толкова е друга тема – аз и социалността сме в сложни отношения.

И така, да започваме.

Няма как да началото да не сложим с Д-р Шелдън Купър! Спокойно мога да кажа, че той е един от най-изумителните персонажи, които съм гледала, а и прилича на мен по доста параграфи – от Аспергера, през маниите му, неспособността да различава физиономии както трябва и още хиляда неща, които ще спомена. О, и геният, разбира се! Гениите винаги се надушват отдалеч все пак!
Та, наш Шелдънчо е колкото умно, толкова и странно същество. Завърша университет на 16 с докторска степен, след това започва да преподава, а накрая си намира работа като физик по теоритична физика(извинете за тафтологията, обаче „теоритичен физик” не ми звучеше добре, на английски – може би, на български – не баш.) в университета. Говори Клингонски, носи тениски с логота на игри или супергерои, има свръхего и рядко пропуска да изтъкне интелекта си. Не би било правилно да пропуснем обаче манията му за чистота и ред, дневен режим, както и обсесията му с всякакви видове влакчета. Въобще, нашият Шелдън е сладур и половина и съм напълно убедена, че дори и само той да беше в сериала, пак щеше да гарантира достатъчно смешни и абсурдни моменти поне за 3-4 сезона(Биг Бенг има общо 6 към момента, на 26ти септември излиза 7ми сезон).

Следващ, но не по важност, е Ленърд. Както и името му подсказва, Ленърд не е по-малко нърд от Шелдън. Е, вярно, далеч по не-маниакален е и може да общува с хората, без те да развият желание да му извият врата на петата минута, но пък той също се справя добре с клингонския, но, за разлика от Шелдън(, който няма никакъв интерес към контакти с хора и романтични отношения), успява да се прехласне по красивата им съседка – Пени – и да се забърка в куп глупости покрай нея, започвайки с това, че се опита да й помогне, но само завърши със смъкнати гащи, което обаче му спечели симпатиите на Пени(и това въобще не звучи правилно…).

И като заговорихме за Пени…
Тя именно е контрастът в сериала, ако всички останали в него са умни, то Пени е пълен профан на всички възможни теми, освен, да речем, обувки или последната мода по телевизията и в музиката. Покрай новите си гийк-приятели тя постига голям прогрес, ако игрането на игри и научването на някой друг научен факт се брои за такъв. Отношенията им с Ленърд пък преминават през много катаклизми и през повечето време двамата така и не разбират дали се обичат или не чак толкова. Всичко това обаче примесено с огромна доза хумор и много коментари от страна на Шелдън, който все така не може да бъде емпатичен и разбиращ.

Малко по-второстепенни, но също толкова интересни са Хауърд и Раж. Двамата имат странни отношения и постоянно трябва да напомнят на хората около тях, че не са двойка, макар че на моменти определено се държат като такава. Така де, когато човек ги види да се карат, не би решил друго, освен че навярно са женени вече от 10 години и им е писнало да се гледат. Разбира се, винаги се помиряват за отрицателно време.
Всеки от тях обаче си има собствените особености.

Хауърд е сваляч, или поне се опитва да се прави на такъв. Прави опити да заговори жените на всички възможни езици, които „говори”(, а те никак не са малко) и постоянно подмята колко красиви са или се опитва да изтъкне някакво качество в себе си, но някак винаги съумява да отблъсне жените, вместо точно обратното – да ги привлече към себе си.

Раж от своя страна пък въобще не може да говори с жени. Страх го е от тях и дори смята за постижение, че все пак може да седи с женски индивид в една стая. Е, разбра се, че когато е пиян няма проблем с комуникацията, но пък нещата тогава също не са никак добри и успява да оплеска положението почти винаги.

По-нататък в сезоните се появяват още два персонажа – Ейми и Бърнадет. За тях съм с противоречиви мнения, те са от тези персонажи, които няма как да не харесаш, но пък на моменти ставаш Рапунцел и искаш да им отразиш по един тиган.

Бърнадет е малко, сладко същество, с леко писклив глас, което някак бива привлечено от Хауърд и двамата започват романтични отношения, които не са по-малко странни от всичко друго в сериала.
Ейми от своя страна е почти пълно копие на Шелдън – мрази физическите контакти, няма особен интерес към връзки и е невероятна умна и както се предполага, никой от компанията им, освен Шелдън, не може да я понася особено. И макар че твърди, че няма интерес към нашият доктор, нещо в Ейми Фера Фауър изведнъж се пропуква и тя започва да търси начин да достигне до него, да го накара да я заобича.

И понеже няма как да предам хумора от сериала, смятам да ви тупна някое и друго клипче, за да видите що за птици са нашите нърдове… и Пени.



I’ll pull the stars down from the heavens to fill your empty skies

От няколко дни уърдпрес ми дава проблем и не мога да пусна никакъв пост – започва да зарежда, уж го пуска, а после се забравя и в крайна сметка не се стига до нищо. Ето какво се опитвах да пусна последните дни: Напоследък нямам настроение за нищо, или поне за нищо конкретно – хем ми се излиза, хем не, чете ми се, ама не баш… въобще, както Рози беше казала, пубертетът си е едно огромно биполярно. Мъка. И както обикновено, в моменти, в които нещо не е наред, започвам да си избивам всичките глупости като пиша, рисувам и все дейности в този дух. Този път обаче директно си отворих тетрадката, в която си пиша разказчетата и всичко, което ми хрумне, и започнах да преглеждам и открих следното:

Save me

I’m lost and now,
I’m scared.
I want you closer,
here, near.

I’d give up everything I own
to make you – my own.
I need you – here, now
forever.

I know these words are not enough
but save me, please,
and don’t you ever dare to be lonely,
you’re my only.

Нямам особен спомен кога е писано, за идеята обаче съм почти сигурна – Tyler Blackburn – Save Me. Въртях си песента достатъчно дълго и ми се беше набила за стабилен период от време, та нищо чудно наистина тя да е причината за написването.

Всъщност, стихотворението беше стигнало до втория куплет, снощи ме удари(музата) и го довърших докрай. Предполагам може да се нарече първи опит в английската поезия. Тук май е добре да вметна, че никога не съм разбирала английската поезия – една такава безримна(ега ти думата!) е и рядко има някое стихотворение, което да ми направи впечатление. От друга страна българската е много красива, но за това – друг път.

О, и в случай, че стихотворението не звучи прекрасно(, както и подозирам), държа да спомена, че нямам никакви познания по отношение на метрика, метрична система и ритъм в този тип произведения. Пиша си чисто и просто от скука или защото ми е хрумнало нещо, което в главата ми звучи добрe.

За по-голямо въздействие, предлагам да изгледате и следното клипче.

 

Вярно, пак е на Шерлокова тематика, но пък е много сладко, а текстът на песента е изключително миличък и розов(а.к.а. гушав, приятен, влюбен).

Ето и нещо забавно, което намерих току-що:

Иха, иха, иха-ха … или Фестивалът на народната носия в Жеравна

Най-накрая се наканих да напиша нещо за фестивала. Очакваше се да направя това далеч по-рано, даже още на същия ден, в който се върнах, но тогава ми липсваха снимките, които ми трябват за един читав пост, в последствие залипсва желанието, а накрая – времето. Въобще, живо предизвикателство си е да пишеш планиран пост. Още повече, че сега съм в още по-пълен шах, защото някак всичко, което си намислих да кажа, не е достатъчно, а и все още ми липсват голяма част от снимките, които биха предали изживяването по-добре. Предполагам ще има доста попълвания на информация, затова просто ще наречем този пост „Жеравна – част ПЪРВА” и ще продължим напред.

Първи ден.
Ставането, както винаги, си беше живо предизвикателство. Никога не ми се удавало да се събуждам рано, освен ако не е за ходене в София например. Не, не, че тогава ставам рано, тогава просто ми е почти невъзможно да заспя и да се съсредоточа над нещо друго, различно от „Ооо, още няколко часа до автобуса, още няколко минути… ‘айде вече!”. Всичко останало мина по стандартната процедура – закуска, обличане, сакчето и в колата. И тогава започна истинското приключение.

Някога мислили ли сте, че едно яйце може да се превърне в главен герой в хиляди сценарии и повод за смях в продължение на цял един ден? Е, уверявам ви, че може! Едно „яйце-камикадзе” беше гръмнало в тенджерата на треньорката ми и оттам започна лудото камикадзване. Всичко, което имаше потенциала да гърми, хвърчи или пък да бъде хвърляно, беше наречено камикадзе. В последствие си имахме не само яйца-камикадзе, но и буркан-камикадзе, врата-камикадзе и още хиляда камикадзе неща. Аз пък мъдро заключих, че яйцата биха били гениални за взривяване на нещо и просто перфектни за филм на ужасите, в който хората си купуват яйца, които в последствие гърмят в къщите им. Това, разбира се, ми „спечели” прозвището на потенциален терорист и наемен убиец. ( Само за успокоение, такъв нямам, даже за читав социопат не ставам. Мъка. )

Няколко часа път и още няколко смешки по-късно, стигнахме до бунгалата и започна настаняването. Бързо уредихме стаите и двамата ми приятели се метнахме на площадката, която беше в близост до комплекса и се изразяваше в една пързалка, пясъчник и люлка. Детски рай. Започна диво люлеене, пързаляне и всякакви прилежащи дейности и така, докато не стана време да потегляме към мястото на фестивала.

Носиите бяха облечени, поясите пристегнати, торбичките нарамени и оставаше само да се качим в колите, да се почувстваме максимално автентично, карайки/возейки се с носи (в) модерни коли(хъ-хъ).

***
Мястото се оказа доста по-голямо отколкото мислех. Представях си по-скоро една средноголяма полянка, на която да е разположено всичко, включително и двете сцени. Нищо подобно обаче, драги читатели. Фестивалът щеше да се състои на един огромен хълм(тук очаквам корекции, ако не е толкова хълм, колкото си мислех). На входа ни дадоха медальони и един старинен вестник, на който беше написана програмата и оставаше само да се разходим, да се запасим с нещо за хапване и да се паркираме на поляната, за да може да гледаме откриването и концерта след това.

Вътре имаше различни сергиики със сувенири, барачки, в които се продаваше кафе, айран, лимонада, баклава, скара и още доста неща, които вече не се сещам. На открито в гората пък  се правеха жарени картофи, юнашки кебап и лютеница, а още преди да пристигнем бяха сложили и чеверметата, които изкараха чак на следващия ден.




Най-накрая успяхме да си намерим и приятно местенце и чакането започна.

Бяхме достатъчно рано, за да видим как танцьорите загряваха, а и през цялото време бяхме заети да се оглеждаме насам-натам, защото навсякъде щъкаха хора с различни носии или традиционни облекла. Имаше хора дори от Англия, Франция и Германия. Намери се даже един човечец(англичанин), който толкова приличаше на Бенедикт Къмбърбач, че подскачах и се радвах мислено в продължение на поне пет минути.


Най-накрая господин Цветанов благоволи да ни удостои с присъствието си и откриването започна(забележете, САМО с два часа закъснение). Изредени бяха всички спонсори, включително  и най-малките, беше споменах и някой си Стефан Шерлоков(забравих вече какво участие имаше той), който успя да ме накара да подскоча и да се огледам къде е. Въобще, Шерлоковата треска и тогава не успя да ме напусне, въпреки народните носии и преповдигнатото настроение около мен.

След като официалната част беше приключила, започна концертът на ансамбъл „Филип Кутев”. Беше изключително красиво и въобще, в такива моменти няма как да не се съсредоточиш и да изключиш за всичко друго около себе си. Е, пеенето не беше толкова интригуващо, но пък и да зяпаш насам-натам пак ще намериш нещо интересно, за което да се хванеш и да си доволен, че си там.

Първите два дни обаче не можеше да се снима, така че още съм на изчакване за снимките и клиповете от фотографите на събитието, затова и клипчета на изпълненията им, както и на мястото, където бяхме, ще трябва да пусна в някой от следващите постове. В едно мога да ви уверя обаче, беше вълшебно – релефът беше следния – нашият хълм, дере, улица, друг хълм, а когато се стъмни, единственото, което се виждаше беше нашата част на хълма, осветената сцена и върха на другия хълм. Аз, като типичен звездоброец и небезяпач, успях да се убедя, че сме на върха на кратер, а сцената е някъде там на дъното и ние гледаме и въобще не сме на Земята. (Тук май ще е добре да визуализирам един facepalm, но понеже няма емотинконки – толкова. )

Нощта далеч не свърши дотук обаче. Бързо-бързо се преместихме на малката сцена и танците започнаха – зурните засвириха, тъпана заби и кръшно хоро се изви на поляната. Разбира се, нямаше как да си спестим стабилната блъсканица и зацикляне на завойчетата на хорото, но това не направи изживяването по-малко приятно. Невероятно красиво е да видиш как танцуват по-опитните танцьори, а и различните варианти на видовете хора, надиграванията… всичко.

За съжаление, и оттам нямам снимки засега. Ще ви компенсирам обаче с едно красиво клипче от мястото на събитието:

И понеже постът стана прекалено дълъг, втория ден ще опиша в нов пост. Утре обаче.

Облак от етикети